ТУК И СЕГА :: Космологични представи на древните българи съгласно бронзовата розета от Плиска

Намереният през 1961 г. в Плиска и публикуван от Ст. Ваклинов седемлъчев бронзов медалион[Vaklinov, S. Ein Denkmal Runischen Schrifttums Pliskas, In: STUDIA IN HONOREM VESELIN BESEVLIEV, Sofia, 1978, pp. 245-254] продължава да привлича вниманието на много изследователи. Пред вид на мястото на неговото намиране и поради наличието на голям брой чисто прабългарски знаци по него, неговият прабългарски произход не буди съмнение у никого. Броят на лъчите на розетата са равни на седем, колкото е броят на небесните светила – планети, извесни на Стария свят. Това дава основание на В. Бешевлиев [Бешевлиев, В. Прабългарски епиграфски паметници, София, 1981, стр. 23] да допусне, че знаците и лъчите са свързани с тези небесни светила, които са почитани като богове от някои народи на Стария свят.
Най – сполучлив опит да се свържат отделните лъчи на розетата с известните планети е направил А. Алексиев – Хофарт [Алексиев – Хофард, А. Изгубените кодове на древните българи. Изд. Тангра Танакра. София. 2001, стр. 251]. Той приема знака “+” върху един от лъчите като знак на Слънцето, което в светлината на по-новите данни за епиграфската традиция на древните българи [Добрев, П. Да изтръгнеш слово от камъка. За какво разказват свещените надписи на езика на Аспарух. ИК Галик, 2002] изглежда напълно обосновано. На останалите лъчи на розетата са приписани планети съгласно широко използвания в миналото планетарен модел, известен ни от библиотеката на Ашурбанипал, модела на Зелотин от XVI в. [4] и поредността на планентните кръгове при древните индийски и арабски астролози [Ал Бируни. Книга, содержащая разъяснение принадлежащих индийцам учений, приемлемых разумом или отвергаемых. (1030 г.). Перевод А. Халидова и Ю. Завадовского. Комментарии В. Эрмана, А. Халидова и Д. Куталёва. Редакция Д. Куталёва].

Фиг. 1. Седмолъчна звезда от Плиска. Разшифровката на външните символи е съгласно планетарния модел [4]. За всеки лъч, в основата е даден кирилизираният текст на фразата, изписана с прабългарски руни в посока от периферията към центъра на лъча.

Разчетените на тази основа рунни надписи по розетата дадоха такива названия за прабългарските богове-планети, които до голяма степен се припокриват със съответните названия при народи, с които прабългарите са били в контакт [Иванов И. Т. Прабългарски названия на планетите -богове съгласно розетата от Плиска и раннохристиянски надпис от Северна Добруджа. Анали, 2007, бр. 1-3, с. 104-110]. Тези надписи са показани на Фиг.1. От друга страна, почти същите названия се четат и в един раннобългарски надпис от солния рудник в с. Бесараб, Северна Добруджа, което показва, че тези названия са имали широко разпространение сред древните българи.
В настоящата статия се прави анализ на космогоничните възгледи на древните българи използвайки като основа начина на подреждане на боговете-планети и данните от съхранените народни вярвания на българите. За голяма изненада, сред големия брой публикации върху бронзовата розета от Плиска трудно се открива изображение на розетата, чийто детайли да съответстват на положението им в реалния предмет и лъчите да са поставени правилно в съответствие със значението на отделните светила в пантеона на прабългарските богове. Много често дръжката върху лицевата страна и даже изображението “игрек с две черти” върху опаката страна често не се ориентират така, както са върху самата розета. Има случаи когато тези немаловажни детайли са ориентирани правилно спрямо лъчите, но пък самите лъчи са завъртени така, че не личи тежестта на светилата, които те представляват.
Фиг. 2 показва как точно са ориентирани “второстепенните” детайли върху розетата. Дръжката върху лицевата страна е плоска и е ориентирана към лъча, носещ надписа на бога на Слънцето – СОН. Още по-убедителен е примерът със символа “игрек с две черти” върху гърба на розетата, който е също ориентиран към лъча с името на Слънцето, главния бог в пантеона на прабългарските богове. Същите детайли и ориентация са показана върху фотографските образи на двете страни на розетата (Фиг. 3). Този резултат също подкрепя предположението, че лъчът с кръста отговаря на Слънцето. На основата на това уважение, което древният творец е изразил по отношение на лъча на Слънцето, ние, съвременните хора, макар и да не сме привърженици на тази религия, би трябвало да изобразяваме розетата така, че лъчът на Слънцето на бъде на върха, най-високо поставен спрямо символите на другите планети (Фиг. 1, 2).

Фиг. 2. Бронзовата розета от Плиска. Най-отгоре е разположен лъчът, чийто надпис отговаря на Слънцето. Второстепенните детайли върху розетата са разположени така, че погледът на зрителя да се насочи към най-важният лъч, този, който носи името на Слънцето.

Фактът, че най-честото и характерно за прабългарите изображение “игрек с две черти” не съвпада с нито една комбинация от руни по розетата от Плиска показва, че то не е свързано с конкретно светило-бог. Наличието му на гърба на розетата, в същност в основата на розетата, защото розетата сигурно е била окачвана и е висяла в хоризонтално положение, издава един обобщаващ религиозен смисъл на този символ. Най-вероятно това е религиозен символ (свещена цифра седмица) на основния пантеон на прабългарските богове, състоящ се от седем небесни светила – богове. Без съмнение, централно място в този пантеон е заемало Слънцето. Това е ясно показано чрез насочване на всички детайли и линии в посока към лъча, върху който е написано името на този бог (Фиг. 2 и 3).

Фиг. 3. Снимка на лицевата и опаката страна на бронзовата розета от Плиска. Най-отгоре, в царствено положение е разположен лъчът, чийто надпис отговаря на Слънцето, а второстепенните детайли върху розетата са ориентирани спрямо него.

Също както в розетата от Плиска, Слънцето заема първостепенно място и в българските народни вярвания. Слънцето и Месецът са главните положителни богове – светила при древните българи. Другите светила с положително действие върху хората са Янкул (Юпитер) и Яна (Зорница, Вечерница, Венера). Останалите три светила (Марс, Сатурн и Меркурий) имат отрицателно влияние. Смятало се, че
всеки един от боговете-планети управлява по един ден от неделята и влия върху живота на отделните хора. Това древно вярване е съхранено в следната народна песен от Тракия:

Янка са на бас хваналаМорето да си преплува,Морето и тихи бели Дунава.Мама на Янка думаше,Не ходи, Янке, не ходи.Че ти се канят, Янке леВарненски млади рибари,Дунавски тебет-лодкари.Косата да ти отрежат,Магия да ти направят.Янка на мама думаше,Мене магия не хваща,Мойта е звезда Луната,Луната и Месечинката.
Интересно е, че в зависимост от характера на своето въздействие, положително или отрицателно, светилата – богове са разположени по лъчите на розетата изключително балансирано, едно след друго (Фиг. 3). Най-напред и отгоре стои положителния бог Слънце, след него (в посока на часовата стрелка, т.е. от ляво на дясно) се нареждат Марс (отрицателен бог), Янкул (положителен бог), Сатурн (отрицателен бог), Месечината (положителен бог), Меркурий (отрицателен бог) и накрая Яна (Венера) – положителен бог. Следователно, от лявата страна на Слънцето в посока на часовниковата стрелка са наредени три еднотипни двойки светила. Всяка една такава двойка се състои от един отрицателен и един положителен бог (божествен дипол). Това са Марс-Янкул, Сатурн-Месечина и Меркурий-Венера. По този начин, шесте второстепенни светила оказват твърде разнообразно въздействие върху хората, но тъй като са разположени по двойки, тяхното общо, сумарно, въздействие взаимно се неутрализира. Следователно, остава да действа единствено силното и благоприятно въздействие на Слънцето, което придава оптимистичен тон на цялата картина. И наистина, древните българи и техните християнизирани поколения са известни със своя оптимизъм, жизненост с високо мнение за своите национални традиции и духовен живот. От друга страна фактът, че Слънцето стои настрана от трите противоборстващи си двойки богове още веднъж подчертава неговото централно значение и ролята му на миротворец и съдник над цялата Вселена.
От описаната по-горе космогонична картина се създава впечатлението, че при древните българи главната и правилната посока на движение е по часовата стрелка и от ляво на дясно. Така би трябвало да се четат и рунните надписи, оставени от тях. При други народи е обратно, например раннотюркските надписи се четат от дясно наляво. Още един интересен момент може да се забележи в структурата на прабългарския божествен пантеон. От двете страни на главното светило, Слънцето, стоят два бога с различен, но твърде особен характер. От дясната му страна стои Яна (Венера) – положителен бог, а от лявата му страна, Марс – отрицателен бог. Това безспорно подчертава преимущественото значение на дясната пред лявата страна за древните българи (при тюрките е обратно). Засега ние не знаем със сигурност каква конкретна роля са имали Яна (Венера) и особено Марс при прабългарите, но най-вероятно и при тях първият е свързван с домашното огнище, любовта и началото на живота, а втория с войната, смъртта и края на живота. В такъв случай ще излезе, че най-близките богове до Слънцето са били боговете на любовта и войната (живота и смъртта). Това е напълно логично и разбираемо, защото любовта и войната са главните движещи сили в живота на отделния човек, главните събития, които бележат житейския път на хората. Останалите богове имат по-специфично и епизодично значение за хората и напълно закономерно стоят по далеч от централното място, заемано от Слънцето.
Ако тръгнем от лъча на Венера (началото на живота) и преминем през лъчите на Слънцето и Марс (края на живота) ще опишем една малка дъга по часовата стрелка, от ляво на дясно, което още веднаж потвърждава правилната посока на движение при древните българи. Тази дъга можем да наречем “дъга на живота”, започваща от раждането (Венера) и завършваща със смъртта (Марс). Забележително е, че в центъра на тази дъга стои Слънцето, което има дълбоко символично значение. От една страна този факт подчертава ролята на Слънцето, което през целия живот на човека, от раждането до смъртта, го подпомага и направлява. От друга страна, Слънцето е най-положителното светило, което придава един общооптимистичен и жизнерадостен тон в живота на обикновения човек. На трето място, поставянето на Слънцето в центъра на “дъгата на живота” откроява ролята на светлината и косвено на знанията и безопастността в живота на хората. Не случайно, най-важните и положителни богове-светила за древните българи са били Слънцето и Месечината, които са всъщност главните и най-мощни естествени източници на светлина.
Горният анализ подчертава значението на светлината и знанието, в противотежест на тъмнината, незнанието и опастността, в космогонията на древните българи. Не случайно понятието за светлина (белота, ясност, светлост) е използвано като основа на етнонима на много сродни народи – алани (аси – светли, бели), аорси (бели, светли), тохари (арси – бели, светли), българи (бели, светли) [Иванов, И.Т. По пътя на българския етноним. Алфамаркет. Стара Загора. 2005]. Понятието за светлина, яснота и знание е много древно и е навлязло в по-силна или по-слаба степен в религията и вярванията на много древни народи. Като централна и главна аксиома на мирозрението обаче ние можем да го срещнем само при древните иранци (дуализмът черно-бяло). Тази аксиома е ключова в китайската философия „ин-ян“ (черно-бяло), която философия обаче не е основна за древните китайци. По-всичко изглежда, древните българи са принадлежали към този кръг от народи, при които дуализмът “светло-тъмно”, “бяло-черно” “знание-невежие”, “сигурност-опастност” „ден-нощ“ е стоял в основата на тяхната космогония и първоначална религия, както е било при древните иранци. И не случайно, след смяната на религията и тяхното приобщаване към новата за тях европейска християнска цивилизация, те са запазили изключително много представи, вярвания и традиции от старата си философия за световното мироздание [Българска митология. Енцикопедичен речник. Съставител Анани Стойчев. Издателска група 7М + Логис. 1994. София, стр. 335].

Нагоре